Не можете да се занимавате с творческа фотография и да не познавате традицията, да не познавате майсторите на жанра. Все едно да сте художник и да не познавате творчеството на Владимир Димитров-Майстора, на Ван Гог или Пикасо. Или да сте режисьор и да не сте гледали Кубрик, Тарковски или Скорсезе. Ако просто снимате и не ви интересува нищо друго или просто печелите от фотография, нямате право да имате художествени претенции или да наричате фотографията си „творческа“.
Комерсиалната или приложната фотография се подчинява на съвсем различни критерии и принципи – това са масовия вкус, търговията и маркетинга. Там фотография се прави за да се котира, купува или за да се харесва на аудиторията. Това не е лично творчество, не е изкуство в собствения смисъл на думата. То притежава естетически качества, но те винаги са съобразени с нещо външно на автора – поръчка, задание, общоприети критерии или публичност. Днешната масова фотография е сериозно заразена от вируса на популярността.
Изкуството на фотографията се прави от личности, от вътрешна необходимост, личен стимул, отразява личните познания, качества и интереси на артиста и задължително е поставено в рамките на естетическа, жанрова традиция и времева рамка.
Творческата фотография се прави на ръба на тревожността. Чистото състояние на творчеството е гранично състояние – постоянно може да бъде преминавано. Умът на автора постоянно балансира между вдъхновението, творческия застой, успеха и провала. Търсещият дух на фотографа е негов основен двигател. Спре ли да търси, да си задава въпроси, да търси начини, да се самоусъвършенства – авторът изпада в „лесното“, в руслото на занаятчията, който прави само това, което знае, може и умее. Разликата между занаятчия и художник е в това, че първият прави само възможното, а вторият се стреми към невъзможното. Творецът се движи от постоянния си опит да надхвърли възможностите си, да експериментира и да излезе извън комфорта на „лесното“.